Било селско. Абе, да ви… Какво да направя, бе?

Бях на село. Един авер искаше да му помогна да си почисти кочината на прасето. Аз не че толкова съм услужлив, да да, да се вдигна да отида заради едното приятелство. Човек трябва винаги да има изгода! Та, тоя приятел ще го коли прасето по-нататък, към есента. И ще ми даде едно-друго, я сланинка, я бут някой. И така ще затворя устата на жената, която все за свинско реве и гледа Гош лошо.И по най-голямото слънце ние стягаме кочината. То аз много не помагах, да ви кажа. Ама то и това си е изкуство! Я ще кажа: „Чакай да поседна, че ме заболя кръстът”, я ще подхвана някоя сериозна тема. Защо ли? Ами, представете си аз и моя авер примерно местим дъски. И аз казвам: „Това правителство ни *** майката, значи!” Той нищо не казва, обаче аз продължавам: „Не, бе, така е! Как да не съм прав? Виж например сиренето. Ти кога си ял толкова скъпо сирене? Или виж… корупцията!” И понеже такива сериозни теми няма как да се обсъждат, докато пухтиш, спирам уж за малко, изправям се и почвам да се обяснявам: „Ето и тоя Фронт за инфраструктурата. То не бяха далаверки, то не бяха…” И така няколко минути. Преди да стане подозрително, почвам пак да помагам, помагам малко и подхващам пенсиите. Да, такт се иска, такт!

И така изгорях. Бях с една тениска без ръкави и тъй бая наширочко изгорях. И сега, като тръгна по потник, всички ме гледат и се подсмихват. А аз какво да направя, като ми е топло, бе?

Тя жената вика, че тоя лелен панталон, дето го взех от Въчо, че му го бяха подарили за абитурнитенството, а му беше голям, хич не вървял с потник. Е, хубаво, ама на мене ми е топло! И ще си ходя както си искам! Само дето потникът е с по-тънки презрамки и се вижда хубаво разликата ми от другия потник. И в автобуса например ме зяпат. Ама и аз не оставам длъжен – и аз зяпам! Човекът е работил, а те… Лесно ли се обсъжда корупцията на 40 градуса, бе?

Накрая ми дойде гениална идея: до края на лятото ще си ходя с потника, с който бях, като изгорях! Я да ви видя сега как ще разберете, че съм изгорял!

Не съм писал скоро. Да, да, знам, че ви липсвах, аз съм си такъв – усеща се, като ме няма. Ама бях на гости.

Имам един приятел в Чирпанско, при него бях. Да ви кажа сега за пътуването. Аз много не обичам да пътувам, ама се налага. Влаковете хич не ги харесвам, скучни са ми. Преди, като бяха всичките с купета, поне има няколко човека с теб, запознаеш се, заприказваш се и то времето минало. А сега, с тия новите вагони, дето всички са по двама, е много по-скучно – ами ако тоя до тебе е някакво дърво, дето чете книга и не му се говори?

И така, бая скука беше на връщане. То и пътят много, бе, значи. Качвам се аз и започвам да се оглеждам. Ама то малко хора във влака, може да не намеря даже с кого да си приказвам. Никой няма около мен и аз се премествам до едно момиче. Тя чете някакво списание. Аз я оглеждам хубавичко така, отгоре надолу. Тя не ми обръща внимание. Аз решавам да я заприказвам:

-      Много интересно списание.

Тя едва ме поглежда и пак почва да чете. Аз се понамествам на седалката, сумтя, та белким ми обърне внимание, да се запознаем, да си поговорим. Ама тя някаква необщителна излезе, взе си по едно време багажа и се премести. Викам си: ама, че селянче.

Гледам през прозореца, ама то и това омръзва. Ех, значи, как мразя да пътувам. Скука голяма. Някакъв през две седалки чете вестник. По едно време спря да го чете и гледам, че задряма. Отивам до него и го побутвам:

-      Ще извиняваш, ама може ли вестника да ти прочета?Той нещо се стресна в съня си, погледна ме и вика, може.

Сядам и го преглеждам вестника. Ама и той скучен. Кръстословицата е наполовина решена и аз викам, дай да му помогна на човека, да я дореша. Имам си едно химикалче, от 1990 г. Нося си го в джоба на ризата – да изглеждам по-така, по-интелигентен. И почвам. Вертикално – разказ от Йовков. Започва с „шиб” и още две букви. Туй ще да е шибане някакво. „Шибам”? Ама какво шибам, бе? Тия днешни писатели хич ги няма, не можеш да ги разбереш какво им има в главите. Пиша две-три думи и гледам, че човекът с вестника се събудил и ме гледа.

-      Не, не, недей ми благодари. На, аз написах едно-друго, ти доникъде не я беше докарал. Айде, ето – викам великодушно и му връщам вестника. Той някак особено ме гледа, сигурно не му харесва, че съм по-умен от него. Така действам понякога на хората.

Сядам и почвам да гледам кой минава. На Пловдив се качиха повечко хора и повече имаше движение по вагона. Зяпам хората, гледам си часовника. Скука. И пак до мене седна някакво младо момче с книга. Ама че късмет, значи! Зазяпах се в една млада кълчица, дето прашките й бяха отвън и се виждаше цялото й коремче и почти целият бюст. Е, пак е нещо. Зяпам си и цъкам с език, дано мине това време по-бързо.

Вече имам телефон с камера. Всъщност до вчера изобщо нямах телефон, какъвто и да било. Преди да пре**а Доцо, ползвах неговия телефон, ама сега, когато захванах моя бизнес с обувалки, вече няма как. Трябва ми телефон и това си е.

За да не се набутам, казах на Въчо да ми намери някакъв по-евтин и той ми носи от заложна къща някакъв. Има и камера! И почна Въчо да ме учи кое как. По едно време ми вика: „Абе, тате, вземи да се научиш как да си въвеждаш номерата в телефона, бе, стига си ги преписвал от тоя тефтер!” Аз викам: „А, да, сега ще губя време да въвеждам…” Ама айде, да не му скърша хатъра на момчето, дадох му да ме понаучи.

Добре, ама и друг проблем имам. Купих си една мелодия от Интернет. Да бе, чича ви е модерен! Със sms при това. Една класическа си взех – „Радка пиратка”. Напомня ми за когато бях по-млад и буен, ееех… Обаче се чудя. Радка е добре, ама имам на телефона една друга мелодия, която много ми харесва името й и не знам коя от двете да си сложа. Тая, дето ми харесва от телефона, е „Токата и фуга в ре минор”. Сега ще ви обясня защо ми харесва.

Аз съм артистична, културна натура. Обичам музиката. Много я обичам, мамка му! И тая песен ми звучи много, както казват сега, „арт”. От една страна, токата. Аз токи обичам. На колана токата ми е знайте ли каква хубава – с някакъв надпис и около него блестящи камъчета. То по целия колан има бляскави работи, де. Ама да не започвам да ви говоря за стил, че ще стане дълго.

От друга страна – фуга. Ето го съчетанието между модата и строителството, какво по-арт? Това е, както казват по телевизията, да разчупиш шаблона! Да, разбирам ги аз. (Само не разбирам защо едното е „тока-та, а другото не е „фуга-та”, ама може в телефона да е грешката.)

И така, чичо ви Крачун вече е в крак с времето. Готов съм за подвизи и най-вече за печалби! Можете да ме намерите по всяко време на новия ми телефон и да си поръчате обувалка! (Реших все пак да ми звъни с Радка, все пак пари съм дал за нея!)