Чичо ви Крачун е станал популярен, да знаете! Даже аз самият не знаех колко съм бил популярен, да му се не види!

Цъкам си аз днес из Vbox, зяпам туй-онуй, докато чеша Гош зад ушите (той ми седи в краката и ми ги топли. Сладур!) и какво да видя – моите десет реплики за свалка, направени на клип! Лелее, викам си, какъв съм бил велик! Вече ме цитират, бе! Аз, тъй да се каже, още малко ще стана авторитетен ли, авторитарен ли, там както се казва… Не, автономен!

Абе, голяма работа съм! Звъня на Доцо да му се похваля, викам жената, целувам Гош по зурлата, отворих си една домашна ракия, пратих жената да реже салата в кухнята и се кефя, значи. Жената се пули, вълнува се нещо, а аз й викам: „К’во се маеш, ма? Аз вече съм известен, тъй че не ме ядосвай! Бягай да правиш салатата!” – и я удрям по задника, за по-автономно.

Сега ще видят всички! Не било подходящо за Vratovrazka.com, така ми писаха - на, тука. Да бе, да! Не било, ама на – за Vbox щом става, значи е много хубаво даже! Смятам да напиша книга, сериозно ви казвам. Велик ще стана и всички ще ми викат „господин Змейски” и няма да смеят да ме погледнат в очите. Аахх…

Е, малко криво ми стана, че в туй клипче ли, филмче ли, там каквото е, не го знам, нищо не се казва за чичо ви Крачун. А нали аз съм ги измислил тия реплики, бе! Аз, Крачун Змейски! Не е сякаш много хубаво така, ама… айде, какво да направя. Поне знам, че ме харесват хората! 

Ето го и клипчето, да видите. Музичката много ми харесва, ще знаете. Много добре влиза с ракийката, само жената да не се моташе толкова много със салатата.  Ех, това е живот. На, пускам си го пак:

Понякога са ми казвали „простак”. Знам, че това ви звучи невероятно, ама е така. Веднъж един ми беше казал, че за мен операта била само спирка на градския транспорт. Викам му: „К’вооо?” И млъкнах, толкова ядосан бях, че не му казах нищо повече. И оттогава операта ме човърка.Викам си, трябва да отида. И онзи ден най-после взех билети за „Травиата” (не било „Тревата”, както преди бях чувал, объркал съм се бил. Ама на всеки се случва!)Жената ми сумти преди операта нещо. Питам я: „К’во, ма?” Тя вика, че не й се ходело, чувала била, че било дълго. Аз й викам: „Ще стоиш и ще ти хареса даже! Това е култура!” После ми вика, че нямала какво да облече. Вика ми: „Ще си сложа шапката с пауново перо, а?” Аз: „Абе, все ми е тая, каквото щеш сложи.”

Вече сме в операта. Сядаме, а до нас някакъв мъж чете нещо. Питам го какво е. Той едва-едва ме поглежда и казва: „Програма”. А, така значи. Добре, добре, щом и програма има, значи всичко е точно, няма много да се бавим. Междувременно се оглеждам, дано да видя някой познат. Че после ще има да разправя как ме е видял в операта!

Началото нещо много скучно ми се видя. Нищо не говореха, само пееха, и то на италиански! Викам: „Аз ако знаех, че ще е тъй, нямаше толкова пари да дам, бе!” – ама така го викам, че да ме чуят наоколо, нали човек трябва да си защитава правата, бе?!? Някой ми изшътка. По едно време чух някаква мелодия, дето съм я чувал другаде, и викам, то явно и такава, известна музика има тука, може и някой попфолк да пуснат даже; ама тя свърши и на мене пак ми стана скучно.

Някой отзад по някое време бута жена ми: „Извинете, може ли да си махнете шапката? Пречи ми да виждам.” Тя тръгва да я маха, ама аз я спирам и се обръщам назад: „Ами, премести се, като ти пречи, ма!” И поглеждам строго жената: „Нищо няма да махаш.” Отзад нещо протестираха, ама аз им изшътках.

По едно време пуснаха завесата, пляскахме и светнаха лампите. Викам на жената: „Айде, свърши, айде да си ходим.” Ставаме, ама аз се сещам, че искам снимка за спомен и давам на жената телефона си (нали е с камера!), да ме снима. Сядам на седалката, подпирам си брадичката, за по-интелектуално, и тя ме щракна. Ей, това е! Вече и доказателство имам за това колко съм културен.

Излизаме, ама гледам, че хората не си тръгват, мотат се нещо, ходят до тоалетната. Викам на жената: „Тука има някаква далавера. Сигурно дават нещо безплатно след операта.” И чакаме. Пък то имало още опера! Туй било почивка само! Антракт ли, анорак ли, какво беше там. Уф, пък аз мислех, че е свършило.

И после нищо не помня. Жената ме бута по някое време и вика: „Хъркаш! Събуди се!” Аз се стряскам, обърсвам си лигата и се оглеждам. Пак пеят и пак на италиански! Мамка му! Викам на жената: „Айде, явно няма да се научат. Давай да си ходим.” И ставаме. Понеже сме по средата на реда, бая се поблъскахме, аз настъпих няколко човека, ама като са с такива дълги крака, защо ходят на опера? Измъкнахме се по живо, по здраво и се прибрахме вкъщи. Тъкмо не чакахме да си тръгнем с останалата публика, че знаете ли каква навалица щеше да стане в автобуса?!?

Човек да не прочете едно списание, ей… Нали помните, че бях кандидатствал за автор във vratovrazka.com? Е, откакто ме отрязаха, реших да не ги чета, ама пусто любопитство. Отварям аз днес списанието и гледам рецепта как да си направим море у дома. То аз може и на море да ходя по-нататък, ама защо да не си го направя сега вкъщи? И почнах да чета…Всичко направих както трябва. Нищо, че дупките в балкона не станаха от първия път и сега са пет, а не две. Ама… Нещата се прецакаха. Съседите, тъпаците, вместо да тропат, както трябва (аз и сценарий им бях раздал), някакви се обадиха в полицията! Идиоти! И… както си седя аз с краката в легена, идват двама полицаи и започват да ми обясняват, че има оплакване срещу мен. Както си говорят с мене на вратата, а аз стоя по плувки и слушам и ми иде да се развикам, от банята се чува грухтенето на Гош. Единият полицай ме поглежда и вика:

- Това прасе ли е?- Къде? – аз го гледам опулено, а Гош повтаря грухтенето.

- В банята ви.- Аааа – аз се разсмивам. – Не, бе! Вие пък. Това е жена ми. Тя така си говори – и продължавам гръмко да се смея.Размина ми се с предупреждение. Отсега нататък на нищо не вярвам!