Откакто почнах работа, всички мислят, че имам много пари, че имам и да давам. Я жената, я Въчо ще кажат: „Дай пари за еди-какво си!” Абе, викам аз, вие как я мислите тая, бе? Да не ги копам? Хич не обичам да давам пари, да знаете. И измислих как да пестя.

Значи, отиваме рано сутрин с Доцо на работа и пием кафе. Влизаме в едно квартално кафене, поръчваме си. Аз, понеже знам какво да направя, за да ми излезе без пари, си поръчвам кафе с всичко: със сметана, с мед и захар, даже и с мляко може. А понякога може и някой сандвич да мушна, нищо, че съм ял вкъщи, нали е без пари, както сега ще ви разкажа.

Така, като дойде време да плащаме, започвам да се тупам по джобовете и викам: „Леле, Доцо, забравил съм си парите. Какво да правя сега?” И Доцо казва: „Нищо, Крачуне, днес аз ще платя, а утре ти.”

На другия ден обаче аз пак съм готов – идва ред да плащаме и аз вадя цяло 50 лева и казвам, че нямам никакви дребни. Сервитьорката ме гледа кисело и вика: „Нямате ли някакви стотинки?” Аз търся, ровя, изсипвам на масата всички монети, дето ги имам в мен, и започвам да броя: „Пет…. десет… дванайсе…” И така стигам донякъде и казвам: „Ами… няма да стане. Тук има шейсет и осем стотинки само… Какво сега…?” И гледам, сякаш че мисля какво да направя. И в крайна сметка пак  Доцо плаща.

Не е редно, ще каже някой. Абе, аз редно и нередно ако гледах, още на село щях да съм, бре! Нали пари пестя, бе, ей! За какво ще работя, ако по кафета си давам парите, а? Да не съм прост?!?

Хич нямам време да пиша напоследък. Работата тръгна, обувалки, плюшени играчки, миризливи пръчици – всичко, което ви душата иска, ние ви го носим от нашите китайски братя. Това ни е нещо като девиз. Как беше думата… Слоган! Да, чичо ви Крачун се учи, вече и такива думи знам, даже си мисля английски да уча.

Въчо ми вика: „Тате, без английски не може!” и право е момчето. По наше време все руски, та руски. Не, че съм го учил де. Намигах на една грозничка съученичка и тя всичките ми домашни ми правеше. Ама сега няма как. Трябва да понауча едно-друго.

И викам на Въчо: „Абе, защо не вземеш ти да ме учиш? Де ще давам пари за уроци? Да не са по-умни от тебе нещо тия даскали? А?”

А Въчо вика: „Нямам време, бе, тате. Аз го знам английския, ама нямам време да седна да те уча.” Добре, айде, викам, какво да правя. Имам и друга идея – съседката даскалка. Нали я помните, от ония, дето ми се караха да не вдигам шум. Аз още не съм забравил, ама викам – ето на, тъкмо. Ще отида при нея и ще се покажа, че нямам против нея.

Звъня на вратата. Тя отваря и ме гледа някак не добре. Ама аз си казвам: „Спокойствие!” и почвам:

-      Добър ден! Как сте? Каква хубава прическа имате днес! (Тя беше с ролки.) Ама и това време, а? Как тъй изведнъж заваля сняг, не мога да разбера.

Тя стои и ме гледа и не знае какво да каже. Готово! Омаях я! Продължавам:

-      Аз искам да те питам („Вече мога на „ти”, нали?” – казвам си) ще ме учиш ли на английски? Съседи сме, ама аз ще си плащам. (Тук тя трябва да каже: „Не, как така ще плащаш?!?”)

А тя само стои и ме гледа. После казва една такава сериозна:

-      Но аз преподавам физика.

Аз се чудя за момент. Тя май иска да ме разкара.

-      Е, че какво от това? Нали си учителка? Все на английски можеш да ме научиш!Тя пак гледа някак странно.

-      Не мога, не съм филолог.

-      Е, че мен не ми трябва филолог! Трябва ми учител!

Не стана. Тя се опъва, опъва и аз си тръгнах. Няма съседи като едно време вече. Преди други бяха хората, помагаха си. Е, казвам си, няма как. Ще трябва да измисля друг начин.

Започнах работа при Доцо – нали помните, тоя моя приятел, дето търгува с разни неща от Китай, най-вече с обувалки. Покрай него научих това-онова – той е учен човек, миналата година е купил диплома и на себе си, и на жена си, и на балдъзата си, и на двамата си племенници по сестринска линия. Той ми каза да си хвърля гумените ботуши. 

Ама вие не си мислете, че аз досега не се бях сетил! Сетил се бях и още как, ама за пред Доцо се направих, че той ми е дал идеята да си купя кожени обувки и да махна гумените. Викам, да не го обидя, пък и, все пак, шефче ми е засега. И му викам: „Браво, Доцо, много хубаво ми казваш да направя!” 

Ама… То не е хубаво да се хвърлят нещата, да знаете. И аз реших да не ги хвърлям съвсем, само ги свалих в мазето. Знае ли човек кога какво ще му потрябва? Чичо ви Крачун не е глупав, нека да си имам аз едни гумени ботуши в мазето, пък нека ми е зле.  

И излизам оня ден за обувки, че имам едни стари, дето Доцо вика, че не ставали. Абе, къде разбира и той, ама айде, викам да не му скърша хатъра и да си взема нещо. Тръгвам по Графа – голям човек ще да е бил тоя граф, щом такава голяма улица са му кръстили на него. Сигурно ще да е някой от съветско време, Игнатиев щом се казва. То така беше едно време – все на съветски хора си кръщавахме улиците.  

Та тръгвам да обикалям. Ама много скъпо по тия магазини, бе! Влизам, гледам, хубави работи, ама много пари. Влизам, зяпам, питам нещо по-евтинко няма ли, ама все едно и също ми казват – няма. Абе, айде ще… Ама си мълча де, нищо не казвам, че да не ме помислят за невъзпитан.  Гледам, гледам, накрая си намирам обувки от една разпродажба, били от по-миналата година. „Как тъй от по-миналата?” – питам първо аз. – „Тоест някой от по-миналата година ги е носил, а сега ги продава?” Не, не било така, моделът бил от тогава. Е, вие пък! Защо не кажете така? Купувам ги и се прибирам с леко сърце. Утре ще покажа новите си обувки на Доцо, да го видя как ще му падне ченето от завист.