Не съм писал скоро. Да, да, знам, че ви липсвах, аз съм си такъв – усеща се, като ме няма. Ама бях на гости.

Имам един приятел в Чирпанско, при него бях. Да ви кажа сега за пътуването. Аз много не обичам да пътувам, ама се налага. Влаковете хич не ги харесвам, скучни са ми. Преди, като бяха всичките с купета, поне има няколко човека с теб, запознаеш се, заприказваш се и то времето минало. А сега, с тия новите вагони, дето всички са по двама, е много по-скучно – ами ако тоя до тебе е някакво дърво, дето чете книга и не му се говори?

И така, бая скука беше на връщане. То и пътят много, бе, значи. Качвам се аз и започвам да се оглеждам. Ама то малко хора във влака, може да не намеря даже с кого да си приказвам. Никой няма около мен и аз се премествам до едно момиче. Тя чете някакво списание. Аз я оглеждам хубавичко така, отгоре надолу. Тя не ми обръща внимание. Аз решавам да я заприказвам:

-      Много интересно списание.

Тя едва ме поглежда и пак почва да чете. Аз се понамествам на седалката, сумтя, та белким ми обърне внимание, да се запознаем, да си поговорим. Ама тя някаква необщителна излезе, взе си по едно време багажа и се премести. Викам си: ама, че селянче.

Гледам през прозореца, ама то и това омръзва. Ех, значи, как мразя да пътувам. Скука голяма. Някакъв през две седалки чете вестник. По едно време спря да го чете и гледам, че задряма. Отивам до него и го побутвам:

-      Ще извиняваш, ама може ли вестника да ти прочета?Той нещо се стресна в съня си, погледна ме и вика, може.

Сядам и го преглеждам вестника. Ама и той скучен. Кръстословицата е наполовина решена и аз викам, дай да му помогна на човека, да я дореша. Имам си едно химикалче, от 1990 г. Нося си го в джоба на ризата – да изглеждам по-така, по-интелигентен. И почвам. Вертикално – разказ от Йовков. Започва с „шиб” и още две букви. Туй ще да е шибане някакво. „Шибам”? Ама какво шибам, бе? Тия днешни писатели хич ги няма, не можеш да ги разбереш какво им има в главите. Пиша две-три думи и гледам, че човекът с вестника се събудил и ме гледа.

-      Не, не, недей ми благодари. На, аз написах едно-друго, ти доникъде не я беше докарал. Айде, ето – викам великодушно и му връщам вестника. Той някак особено ме гледа, сигурно не му харесва, че съм по-умен от него. Така действам понякога на хората.

Сядам и почвам да гледам кой минава. На Пловдив се качиха повечко хора и повече имаше движение по вагона. Зяпам хората, гледам си часовника. Скука. И пак до мене седна някакво младо момче с книга. Ама че късмет, значи! Зазяпах се в една млада кълчица, дето прашките й бяха отвън и се виждаше цялото й коремче и почти целият бюст. Е, пак е нещо. Зяпам си и цъкам с език, дано мине това време по-бързо.

Вече имам телефон с камера. Всъщност до вчера изобщо нямах телефон, какъвто и да било. Преди да пре**а Доцо, ползвах неговия телефон, ама сега, когато захванах моя бизнес с обувалки, вече няма как. Трябва ми телефон и това си е.

За да не се набутам, казах на Въчо да ми намери някакъв по-евтин и той ми носи от заложна къща някакъв. Има и камера! И почна Въчо да ме учи кое как. По едно време ми вика: „Абе, тате, вземи да се научиш как да си въвеждаш номерата в телефона, бе, стига си ги преписвал от тоя тефтер!” Аз викам: „А, да, сега ще губя време да въвеждам…” Ама айде, да не му скърша хатъра на момчето, дадох му да ме понаучи.

Добре, ама и друг проблем имам. Купих си една мелодия от Интернет. Да бе, чича ви е модерен! Със sms при това. Една класическа си взех – „Радка пиратка”. Напомня ми за когато бях по-млад и буен, ееех… Обаче се чудя. Радка е добре, ама имам на телефона една друга мелодия, която много ми харесва името й и не знам коя от двете да си сложа. Тая, дето ми харесва от телефона, е „Токата и фуга в ре минор”. Сега ще ви обясня защо ми харесва.

Аз съм артистична, културна натура. Обичам музиката. Много я обичам, мамка му! И тая песен ми звучи много, както казват сега, „арт”. От една страна, токата. Аз токи обичам. На колана токата ми е знайте ли каква хубава – с някакъв надпис и около него блестящи камъчета. То по целия колан има бляскави работи, де. Ама да не започвам да ви говоря за стил, че ще стане дълго.

От друга страна – фуга. Ето го съчетанието между модата и строителството, какво по-арт? Това е, както казват по телевизията, да разчупиш шаблона! Да, разбирам ги аз. (Само не разбирам защо едното е „тока-та, а другото не е „фуга-та”, ама може в телефона да е грешката.)

И така, чичо ви Крачун вече е в крак с времето. Готов съм за подвизи и най-вече за печалби! Можете да ме намерите по всяко време на новия ми телефон и да си поръчате обувалка! (Реших все пак да ми звъни с Радка, все пак пари съм дал за нея!)

Днес моят Гошо е именник! По този случай искам да споделя нещо с вас. Реших отсега нататък да му викам Гош. Много по-артистично звучи и по-изтънчено някакси. Гошо е съвсем обикновено – всяко второ прасе, и то Гошо. А моят Гош не е като всички прасета! Той е специален, нали съм ви казвал, че ме разбира, като му говоря?

Освен това Гош прилича на чуждоземско име. Нали една от ония петте… Абе, Спейс гърс ли бяха или Спрей гъс? Не знам, ама нали едната й викали Пош? Аз не ги знам тия, тая музика не я слушам, ама Доцо ми каза, като му рекох, че прасето вече е Гош, той вика: „А, т’ва като Пош” и ми обяснява за Спрайт… Както и да е.

Та така с нашия именник. Днес той е много щастлив. Мисля, че разбира, че му направих името модерно. Даже смятам да му поръчам специална табелка, позлатена, на която да му пише името: „Гош Змейски”. Ще му я сложа на врата. Как ще му прилича само!

Разправям на жената за името и всичко останало, ама тя много-много не ме слуша. Май пак иска да тегли ножа на Гош. Да, да, ще тегли! Няма да тегли, нали знае, че после аз ще я тегля нея!

Мисля да си сипя една ракийка за здравето на Гош. Да, знам, че е рано още от сутринта, ама… За Гош, бе, не за мене! И отивам в банята да пийнем с него заедно. Обръщам един леген наобратно и сядам на него. Галя Гош по муцуната и си пия ракийката. Ето, това са казва живот!

-      Салата! – викам по посока към кухнята и пак се обръщам да се порадвам на Гош. Гиздавият ми той!

Вече съм сам в големия бизнес. Реших, че не ми трябва да нося на гърба си разни Доцовци. Постоях с него, постоях, че реших да правя собствен бизнес. Идеята ми е толкова гениална, че чак сам седя и се чудя бива ли да съм толкоз умен!

Обувалки „Крачун”!

Нали Доцо търгува с обувалки? Е, аз викам, ще взема адресите на тия, дето купуват от него, ще отида при тях и ще им предложа на много по-ниска цена моите! Започнах всичко в тайна, с няколко човека, дето тайно в един цех изработиха няколко портотРипа. Да. Срещу една ракия (дето я бях разредил, да не съм прост!) ми ги направиха, десетина бройки. Отивам аз в първия магазин за обувки, показвам една обувалка и намигвам закачливо: „Там, откъдето идва тази, има още много!” и повдигам вежда като Робърт де Ниро.

В началото малко странно ме гледаха, к’во ли си викат, „къв е тоя”. Ама аз не се отказвам. Започвам да им говоря колко по-евтино ще им излезе и те почват по-добре да гледат.

А да знаете за какви обувалки иде реч! От вътрешната страна, тая, дето се пада откъм крака, пише със златни букви „Крачун”. А от външната, дето е откъм хората, има по някоя мисъл, пак със златни букви написана. И да не мислите, че е от някоя дебела книга? Не, от мене е мислата! Даже обмислям да пусна и упътване как точно да се обръщаш с гръб към хората, докато се обуваш, и как да повдигаш леко и „незабележимо” крак – така, че най-добре да се види мисълта! А? Нали? Нали е гениално?

Ето и няколко от мислите:

Към жени:

„Сладурче, от тук, долу, имам пИрфектна гледка към под полата ти!”

„Виждаш ли ми дължината? Собственикът ми има и други работи с тая дължина…”

„Ако искаш да ти дам телефона си, сритай ме леко на тръгване!”

Към мъже:

„Ципът ти е разкопчан! Шегувам се. Направо е скъсан.”

„К’во ми четеш по обувалката бе, ей!”

А? Нали? Далече ще стигне чича ви, ще знаете!

Даже мисля да си взема последната заплата от Доцо, преди да е разбрал, че съм го пре***л!

Откакто почнах работа, всички мислят, че имам много пари, че имам и да давам. Я жената, я Въчо ще кажат: „Дай пари за еди-какво си!” Абе, викам аз, вие как я мислите тая, бе? Да не ги копам? Хич не обичам да давам пари, да знаете.

Значи, отиваме рано сутрин с Доцо на работа и пием кафе. Влизаме в едно квартално кафене, поръчваме си. Аз, понеже знам какво да направя, за да ми излезе без пари, си поръчвам кафе с всичко: със сметана, с мед и захар, даже и с мляко може. А понякога може и някой сандвич да мушна, нищо, че съм ял вкъщи, нали е без пари, както сега ще ви разкажа.

Така, като дойде време да плащаме, започвам да се тупам по джобовете и викам: „Леле, Доцо, забравил съм си парите. Какво да правя сега?” И Доцо казва: „Нищо, Крачуне, днес аз ще платя, а утре ти.”

На другия ден обаче аз пак съм готов – идва ред да плащаме и аз вадя цяло 50 лева и казвам, че нямам никакви дребни. Сервитьорката ме гледа кисело и вика: „Нямате ли някакви стотинки?” Аз търся, ровя, изсипвам на масата всички монети, дето ги имам в мен, и започвам да броя: „Пет…. десет… дванайсе…” И така стигам донякъде и казвам: „Ами… няма да стане. Тук има шейсет и осем стотинки само… Какво сега…?” И гледам, сякаш че мисля какво да направя. И в крайна сметка пак  Доцо плаща.

Не е редно, ще каже някой. Абе, аз редно и нередно ако гледах, още на село щях да съм, бре! Нали пари пестя, бе, ей! За какво ще работя, ако по кафета си давам парите, а? Да не съм прост?!?

Хич нямам време да пиша напоследък. Работата тръгна, обувалки, плюшени играчки, миризливи пръчици – всичко, което ви душата иска, ние ви го носим от нашите китайски братя. Това ни е нещо като девиз. Как беше думата… Слоган! Да, чичо ви Крачун се учи, вече и такива думи знам, даже си мисля английски да уча.

Въчо ми вика: „Тате, без английски не може!” и право е момчето. По наше време все руски, та руски. Не, че съм го учил де. Намигах на една грозничка съученичка и тя всичките ми домашни ми правеше. Ама сега няма как. Трябва да понауча едно-друго.

И викам на Въчо: „Абе, защо не вземеш ти да ме учиш? Де ще давам пари за уроци? Да не са по-умни от тебе нещо тия даскали? А?”

А Въчо вика: „Нямам време, бе, тате. Аз го знам английския, ама нямам време да седна да те уча.” Добре, айде, викам, какво да правя. Имам и друга идея – съседката даскалка. Нали я помните, от ония, дето ми се караха да не вдигам шум. Аз още не съм забравил, ама викам – ето на, тъкмо. Ще отида при нея и ще се покажа, че нямам против нея.

Звъня на вратата. Тя отваря и ме гледа някак не добре. Ама аз си казвам: „Спокойствие!” и почвам:

-      Добър ден! Как сте? Каква хубава прическа имате днес! (Тя беше с ролки.) Ама и това време, а? Как тъй изведнъж заваля сняг, не мога да разбера.

Тя стои и ме гледа и не знае какво да каже. Готово! Омаях я! Продължавам:

-      Аз искам да те питам („Вече мога на „ти”, нали?” – казвам си) ще ме учиш ли на английски? Съседи сме, ама аз ще си плащам. (Тук тя трябва да каже: „Не, как така ще плащаш?!?”)

А тя само стои и ме гледа. После казва една такава сериозна:

-      Но аз преподавам физика.

Аз се чудя за момент. Тя май иска да ме разкара.

-      Е, че какво от това? Нали си учителка? Все на английски можеш да ме научиш!Тя пак гледа някак странно.

-      Не мога, не съм филолог.

-      Е, че мен не ми трябва филолог! Трябва ми учител!

Не стана. Тя се опъва, опъва и аз си тръгнах. Няма съседи като едно време вече. Преди други бяха хората, помагаха си. Е, казвам си, няма как. Ще трябва да измисля друг начин.

Започнах работа при Доцо – нали помните, тоя моя приятел, дето търгува с разни неща от Китай, най-вече с обувалки. Покрай него научих това-онова – той е учен човек, миналата година е купил диплома и на себе си, и на жена си, и на балдъзата си, и на двамата си племенници по сестринска линия. Той ми каза да си хвърля гумените ботуши.

Ама вие не си мислете, че аз досега не се бях сетил! Сетил се бях и още как, ама за пред Доцо се направих, че той ми е дал идеята да си купя кожени обувки и да махна гумените. Викам, да не го обидя, пък и, все пак, шефче ми е засега. И му викам: „Браво, Доцо, много хубаво ми казваш да направя!” 

Ама… То не е хубаво да се хвърлят нещата, да знаете. И аз реших да не ги хвърлям съвсем, само ги свалих в мазето. Знае ли човек кога какво ще му потрябва? Чичо ви Крачун не е глупав, нека да си имам аз едни гумени ботуши в мазето, пък нека ми е зле.  

И излизам оня ден за обувки, че имам едни стари, дето Доцо вика, че не ставали. Абе, къде разбира и той, ама айде, викам да не му скърша хатъра и да си взема нещо. Тръгвам по Графа – голям човек ще да е бил тоя граф, щом такава голяма улица са му кръстили на него. Сигурно ще да е някой от съветско време, Игнатиев щом се казва. То така беше едно време – все на съветски хора си кръщавахме улиците.  

Та тръгвам да обикалям. Ама много скъпо по тия магазини, бе! Влизам, гледам, хубави работи, ама много пари. Влизам, зяпам, питам нещо по-евтинко няма ли, ама все едно и също ми казват – няма. Абе, айде ще… Ама си мълча де, нищо не казвам, че да не ме помислят за невъзпитан.  Гледам, гледам, накрая си намирам обувки от една разпродажба, били от по-миналата година. „Как тъй от по-миналата?” – питам първо аз. – „Тоест някой от по-миналата година ги е носил, а сега ги продава?” Не, не било така, моделът бил от тогава. Е, вие пък! Защо не кажете така? Купувам ги и се прибирам с леко сърце. Утре ще покажа новите си обувки на Доцо, да го видя как ще му падне ченето от завист.

Уважаеми г-н Змейски,

Това получих вчера. Е, как може така? Айде, ще им…Как може съветите за сваляне на мадами на Крачун Змейски, когото на село наричаха „Пу, Крачун”, да са неподходящи? („Пу” е съкратено от „Пу, да не го урочасаме, какъвто е гиздав!”)  

Има някаква шашма тук. Подозирам, че някой нарочно ми пречи да стана известен писател. Сигурно секретарката не е показала писмото със статията ми на главния редактор. Няма друго обяснение!  Много се ядосах, право да ви кажа. Жената ми вика: „Какво ти е, бе, Крачуне?”, а аз й викам: „Мълчи, ма! Я дай една ракия и нарежи салатата, че…” 

Пия си вечерта и си мисля: пак ще стана автор аз, ама по-нататък. Гледам последния домат в чинията, пия и си мисля. Все нещо трябва да захвана, вече свършват парите от къщата на село, дето я продадох, за да дойдем в София, а трябва да се живее някакси.

И викам: „Жено! Салата!” Тя не чува. Аз пак: „Жено, ма! Глуха ли си?” Пак нищо. Ставам и отивам към кухнята. В коридора се спъвам в едни гуменки. Ритам ги да не ми пречат и вижда, до тях обувалка. А, ето какво! Един приятел, Доцо, търгува с обувалки, внос от Китай. Що не взема да се присламча към него, да стана бизнесмен? Лошо ли ще ми е, ще взема каквото мога, а после може и сам да си направя фирма!