Откакто почнах работа, всички мислят, че имам много пари, че имам и да давам. Я жената, я Въчо ще кажат: „Дай пари за еди-какво си!” Абе, викам аз, вие как я мислите тая, бе? Да не ги копам? Хич не обичам да давам пари, да знаете. И измислих как да пестя.

Значи, отиваме рано сутрин с Доцо на работа и пием кафе. Влизаме в едно квартално кафене, поръчваме си. Аз, понеже знам какво да направя, за да ми излезе без пари, си поръчвам кафе с всичко: със сметана, с мед и захар, даже и с мляко може. А понякога може и някой сандвич да мушна, нищо, че съм ял вкъщи, нали е без пари, както сега ще ви разкажа.

Така, като дойде време да плащаме, започвам да се тупам по джобовете и викам: „Леле, Доцо, забравил съм си парите. Какво да правя сега?” И Доцо казва: „Нищо, Крачуне, днес аз ще платя, а утре ти.”

На другия ден обаче аз пак съм готов – идва ред да плащаме и аз вадя цяло 50 лева и казвам, че нямам никакви дребни. Сервитьорката ме гледа кисело и вика: „Нямате ли някакви стотинки?” Аз търся, ровя, изсипвам на масата всички монети, дето ги имам в мен, и започвам да броя: „Пет…. десет… дванайсе…” И така стигам донякъде и казвам: „Ами… няма да стане. Тук има шейсет и осем стотинки само… Какво сега…?” И гледам, сякаш че мисля какво да направя. И в крайна сметка пак  Доцо плаща.

Не е редно, ще каже някой. Абе, аз редно и нередно ако гледах, още на село щях да съм, бре! Нали пари пестя, бе, ей! За какво ще работя, ако по кафета си давам парите, а? Да не съм прост?!?