Започнах работа при Доцо – нали помните, тоя моя приятел, дето търгува с разни неща от Китай, най-вече с обувалки. Покрай него научих това-онова – той е учен човек, миналата година е купил диплома и на себе си, и на жена си, и на балдъзата си, и на двамата си племенници по сестринска линия. Той ми каза да си хвърля гумените ботуши.
Ама вие не си мислете, че аз досега не се бях сетил! Сетил се бях и още как, ама за пред Доцо се направих, че той ми е дал идеята да си купя кожени обувки и да махна гумените. Викам, да не го обидя, пък и, все пак, шефче ми е засега. И му викам: „Браво, Доцо, много хубаво ми казваш да направя!”
Ама… То не е хубаво да се хвърлят нещата, да знаете. И аз реших да не ги хвърлям съвсем, само ги свалих в мазето. Знае ли човек кога какво ще му потрябва? Чичо ви Крачун не е глупав, нека да си имам аз едни гумени ботуши в мазето, пък нека ми е зле.
И излизам оня ден за обувки, че имам едни стари, дето Доцо вика, че не ставали. Абе, къде разбира и той, ама айде, викам да не му скърша хатъра и да си взема нещо. Тръгвам по Графа – голям човек ще да е бил тоя граф, щом такава голяма улица са му кръстили на него. Сигурно ще да е някой от съветско време, Игнатиев щом се казва. То така беше едно време – все на съветски хора си кръщавахме улиците.
Та тръгвам да обикалям. Ама много скъпо по тия магазини, бе! Влизам, гледам, хубави работи, ама много пари. Влизам, зяпам, питам нещо по-евтинко няма ли, ама все едно и също ми казват – няма. Абе, айде ще… Ама си мълча де, нищо не казвам, че да не ме помислят за невъзпитан.
