Не съм писал скоро. Да, да, знам, че ви липсвах, аз съм си такъв – усеща се, като ме няма. Ама бях на гости.

Имам един приятел в Чирпанско, при него бях. Да ви кажа сега за пътуването. Аз много не обичам да пътувам, ама се налага. Влаковете хич не ги харесвам, скучни са ми. Преди, като бяха всичките с купета, поне има няколко човека с теб, запознаеш се, заприказваш се и то времето минало. А сега, с тия новите вагони, дето всички са по двама, е много по-скучно – ами ако тоя до тебе е някакво дърво, дето чете книга и не му се говори?

И така, бая скука беше на връщане. То и пътят много, бе, значи. Качвам се аз и започвам да се оглеждам. Ама то малко хора във влака, може да не намеря даже с кого да си приказвам. Никой няма около мен и аз се премествам до едно момиче. Тя чете някакво списание. Аз я оглеждам хубавичко така, отгоре надолу. Тя не ми обръща внимание. Аз решавам да я заприказвам:

-      Много интересно списание.

Тя едва ме поглежда и пак почва да чете. Аз се понамествам на седалката, сумтя, та белким ми обърне внимание, да се запознаем, да си поговорим. Ама тя някаква необщителна излезе, взе си по едно време багажа и се премести. Викам си: ама, че селянче.

Гледам през прозореца, ама то и това омръзва. Ех, значи, как мразя да пътувам. Скука голяма. Някакъв през две седалки чете вестник. По едно време спря да го чете и гледам, че задряма. Отивам до него и го побутвам:

-      Ще извиняваш, ама може ли вестника да ти прочета?Той нещо се стресна в съня си, погледна ме и вика, може.

Сядам и го преглеждам вестника. Ама и той скучен. Кръстословицата е наполовина решена и аз викам, дай да му помогна на човека, да я дореша. Имам си едно химикалче, от 1990 г. Нося си го в джоба на ризата – да изглеждам по-така, по-интелигентен. И почвам. Вертикално – разказ от Йовков. Започва с „шиб” и още две букви. Туй ще да е шибане някакво. „Шибам”? Ама какво шибам, бе? Тия днешни писатели хич ги няма, не можеш да ги разбереш какво им има в главите. Пиша две-три думи и гледам, че човекът с вестника се събудил и ме гледа.

-      Не, не, недей ми благодари. На, аз написах едно-друго, ти доникъде не я беше докарал. Айде, ето – викам великодушно и му връщам вестника. Той някак особено ме гледа, сигурно не му харесва, че съм по-умен от него. Така действам понякога на хората.

Сядам и почвам да гледам кой минава. На Пловдив се качиха повечко хора и повече имаше движение по вагона. Зяпам хората, гледам си часовника. Скука. И пак до мене седна някакво младо момче с книга. Ама че късмет, значи! Зазяпах се в една млада кълчица, дето прашките й бяха отвън и се виждаше цялото й коремче и почти целият бюст. Е, пак е нещо. Зяпам си и цъкам с език, дано мине това време по-бързо.