Забравих да ви разкажа какво стана преди да отидем на прасето. Отивам аз на автогарата да си купувам билет. Имаше едно девойче пред мен и аз заставам зад нея и чакам. Аз си зяпам към нея и към продавачката, разглеждам ги. А момичето ми хвърля някакви недоволни погледи. Тая па. К’во й става?!? И си чакам. Тя пак ме гледа и по едно време ми вика:

- Бихте ли отстъпили малко? Дишате ми във врата.

Я пак? Мълча неразбиращо и тя повтаря:

- Бихте ли отстъпили малко, не ми е приятно да ми надничате в портмонето, докато си купувам билет.

- Ами аз си чакам зад вас. Къде да отида? – най-после реагирам.

- Просто отстъпете една крачка, не ми е приятно да стоите толкова близо до мен – тя вече е ядосана. Аз й намигам.

- Сладурана. Че какво лошо има да съм близо до теб, а? – и й намигам игриво.Тя пребледня.

- Простак!Това вече преля чашата.- Аз ли съм простак, ма? Кой е простак? Нали ако отстъпя малко и някой ще ме пререди? Какво ти преча? Във врата й съм дишал. Много си важна!

Тя си взе билета, каза нещо като „лично пространство” и си замина. Луда жена. Да се отместя?!? Ами после, като ме прередят? Тя ще ми каже на мене! Лично пространство! Добре, че беше прасето – като се сетих за него, ми олекна и ми стана едно хубаво на душата…