Онзи ден се прибирам, след като ходих до Женския пазар. Купил съм разни зеленчуци, че тия, дето ми ги носи един приятел от село, бяха свършили. Нося си торбите и вървя към спирката. Така го бях изчислил, че да пътувам в час пик – така няма как да се качи контрола, то като се натъпче автобусът и няма място. Пък аз пари за билети нямам. На спирката сто човека, ама на мен не ми пука. Побутвам няколко баби и се добирам до бордюра. Някой отзаде ми вика нещо, ама аз се правя, че не чувам, и разпервам ръцете с торбите настрани, за да заемам повече място. Гледам, че идва рейсът.Аз слизам на платното, че ако стоя на тротоара, няма как да заема позиция и да се кача първи. Наоколо някакви хора и те се подреждат, ама аз пак разпервам ръце и се изпъчвам, за да изглеждам по-голям.

Автобусът пък взе, че хубаво спря, точно пред мене вратата. Ама аз не искам да рискувам и издавам лакти настрани – ако някой вземе, че се бутне, право на лакътя да попадне.- Момче, я се дръпни, че съм стара и болна, дай да се кача преди теб – някаква баба с писклив глас.

- К’во, ма? – аз не се обръщам, защото автобусът тъкмо отваря врати. Качвам се, ръгам един лакът на едно момче, дето нещо много близо до мене стои, и викам на бабата. – Ти да не мислиш, че аз не съм стар и болен? Аман от такива като тебе!Тя мрънка нещо отзад, ама аз вече не чувам – тъкмо съм се качил. Хващам две празни седалки – сядам от външната страна и слагам торбите на другата. Около мен напират разни хора и гледат към седалката с торбите, ама аз се правя, че не разбирам. Аз съм си взел мястото! Няма заради тях да се смествам, я! После като смачкам доматите, дето и без това са меки, с намаление, нали аз ще трябва да ги ям? Седя си, вадя си баничката от джоба, че не можах да си я доям преди малко, и дъвча. Пък после казват, че градският транспорт бил лош – как така ще е лош? Чудничък си е даже, просто трябва да си по-оправен и това е!