Обичам музиката. Обичам изкуството като цяло. Скоро след като се преселихме с жената в София, ми подариха една касетка „Дъ бест ъф Пайнер”. Много ми стана благо на душата! Много обичам „100 патрона ще ти вкарам, ако в крачка те набарам!” Тая ми е любима. Особено с циците на Ивана – иде ми да се завра в тях! Само да ми падне… (Имаше една на село, дето срещу два лева даваше да й пипам циците, ама ми казаха, че то такива и тука ще се намерят.)
Вечерта си пуснах касетата. Добре, че е касетофонът, дето ми го подари един приятел, като си купи Сиди. Слушам песните и се размазвам. Кефф! О, даа! Налях си малко мастичка и слушам. Жената правеше салата. Аз пия и се въодушевявам:
- Иииихууууу!
И така цяла вечер. По едно време, към 11, на вратата се тропа. Да, да, ще стана, ама друг път. Само някой нещо иска. Аз да не съм прост?!? Пак се тропа. Аз увеличавам музиката. Ама жената, нали е загубена, отива да отвори. Идва при мен след малко и вика:
- Съседи. Искат да намалиш музиката, не могат да спят. А?!? Я пак? Тия па. Аз се правя, че не чувам и си пия. Жената обаче е упорита.
- Айде бе, намали малко, как ще отида утре да им поискам чаша брашно…? Аз я слушам още малко и викам:
- Добре, ма. Айде, аз ще изляза да се разбера. Излизам, както съм по потник и гащета, и гледам пет-шест съседи. Брей.
- Ще намалите ли музиката, моля – заговаря Професора. Не че го знам по какво е професор, само знам, че е някакъв учен, дето си дава последните пари за книги, глупака. – Не можем да спим. Били сме на работа цял ден.
- Е, недейте тека – започвам аз и се ухилвам широко. – Айде, влезте, знам, че за това сте дошли. Влезте, не ми се свиди мастичката. Айде, де! Има и салата, жената може и нещо друго да забърка, аз не съм някоя скръндза. Айде, айде…
Те ме гледат и мълчат. Какво им става на тия хора? Аз ги каня, ще им налея от мастичката си, а те се правят на интересни като някои мушнати гайди. Айде, бе! А музиката си дъни отвътре, сега върви „Какъв си ти, бе, нямаш никакви комплекси”. Ми, нямам, ми! Отде тия комплекси? А тия още ме зяпат. Обажда се Доктора, анест… анистоз… ананистесиолога… не… абе, Доктора.
- Ако не спрете веднага, се обаждам в полицията.
- Е… комши, не така – отговарям аз. – Ти мене ли ме заплашваш с полиция? Аз…
Обаче Даскалицата ме прекъсва:
- Не се шегуваме. Утре всички ще ходим на работа, искаме да се наспим и ако не спрете музиката, ще подадем жалба в полицията.
- К’ва работа, ма? Нали стачкувате? – тия верно ме смятат за прост.
Даскалицата почва да обяснява, че трябвало да ходят и по време на стачка, ама аз вече не слушам. Досадници. Айде, няма да се занимавам с тях. К’во да им обяснявам? Съгласявам се да спра музиката. Ама ще видят те, само един приятел да ми подари едни колонки, дето не му трябват. Те ще ми кажат! Да, да. Няма да оставя нещата така аз!