Днес моят Гошо е именник! По този случай искам да споделя нещо с вас. Реших отсега нататък да му викам Гош. Много по-артистично звучи и по-изтънчено някакси. Гошо е съвсем обикновено – всяко второ прасе, и то Гошо. А моят Гош не е като всички прасета! Той е специален, нали съм ви казвал, че ме разбира, като му говоря?

Освен това Гош прилича на чуждоземско име. Нали една от ония петте… Абе, Спейс гърс ли бяха или Спрей гъс? Не знам, ама нали едната й викали Пош? Аз не ги знам тия, тая музика не я слушам, ама Доцо ми каза, като му рекох, че прасето вече е Гош, той вика: „А, т’ва като Пош” и ми обяснява за Спрайт… Както и да е.

Та така с нашия именник. Днес той е много щастлив. Мисля, че разбира, че му направих името модерно. Даже смятам да му поръчам специална табелка, позлатена, на която да му пише името: „Гош Змейски”. Ще му я сложа на врата. Как ще му прилича само!

Разправям на жената за името и всичко останало, ама тя много-много не ме слуша. Май пак иска да тегли ножа на Гош. Да, да, ще тегли! Няма да тегли, нали знае, че после аз ще я тегля нея!

Мисля да си сипя една ракийка за здравето на Гош. Да, знам, че е рано още от сутринта, ама… За Гош, бе, не за мене! И отивам в банята да пийнем с него заедно. Обръщам един леген наобратно и сядам на него. Галя Гош по муцуната и си пия ракийката. Ето, това са казва живот!

-      Салата! – викам по посока към кухнята и пак се обръщам да се порадвам на Гош. Гиздавият ми той!

Айде, да сложим една цензура. Мен не ме е срам да си го кажа, ама на, да не речете „У, тоя простак!”

Вече съм сам в големия бизнес. Реших, че не ми трябва да нося на гърба си разни Доцовци. Постоях с него, постоях, че реших да правя собствен бизнес. Идеята ми е толкова гениална, че чак сам седя и се чудя бива ли да съм толкоз умен!

Обувалки „Крачун”!

Нали Доцо търгува с обувалки? Е, аз викам, ще взема адресите на тия, дето купуват от него, ще отида при тях и ще им предложа на много по-ниска цена моите! Започнах всичко в тайна, с няколко човека, дето тайно в един цех изработиха няколко портотРипа. Да. Срещу една ракия (дето я бях разредил, да не съм прост!) ми ги направиха, десетина бройки. Отивам аз в първия магазин за обувки, показвам една обувалка и намигвам закачливо: „Там, откъдето идва тази, има още много!” и повдигам вежда като Робърт де Ниро.

В началото малко странно ме гледаха, к’во ли си викат, „къв е тоя”. Ама аз не се отказвам. Започвам да им говоря колко по-евтино ще им излезе и те почват по-добре да гледат.

А да знаете за какви обувалки иде реч! От вътрешната страна, тая, дето се пада откъм крака, пише със златни букви „Крачун”. А от външната, дето е откъм хората, има по някоя мисъл, пак със златни букви написана. И да не мислите, че е от някоя дебела книга? Не, от мене е мислата! Даже обмислям да пусна и упътване как точно да се обръщаш с гръб към хората, докато се обуваш, и как да повдигаш леко и „незабележимо” крак – така, че най-добре да се види мисълта! А? Нали? Нали е гениално?

Ето и няколко от мислите:

Към жени:

„Сладурче, от тук, долу, имам пИрфектна гледка към под полата ти!”

„Виждаш ли ми дължината? Собственикът ми има и други работи с тая дължина…”

„Ако искаш да ти дам телефона си, сритай ме леко на тръгване!”

Към мъже:

„Ципът ти е разкопчан! Шегувам се. Направо е скъсан.”

„К’во ми четеш по обувалката бе, ей!”

А? Нали? Далече ще стигне чича ви, ще знаете!

Даже мисля да си взема последната заплата от Доцо, преди да е разбрал, че съм го пре***л!

Откакто почнах работа, всички мислят, че имам много пари, че имам и да давам. Я жената, я Въчо ще кажат: „Дай пари за еди-какво си!” Абе, викам аз, вие как я мислите тая, бе? Да не ги копам? Хич не обичам да давам пари, да знаете. И измислих как да пестя.

Значи, отиваме рано сутрин с Доцо на работа и пием кафе. Влизаме в едно квартално кафене, поръчваме си. Аз, понеже знам какво да направя, за да ми излезе без пари, си поръчвам кафе с всичко: със сметана, с мед и захар, даже и с мляко може. А понякога може и някой сандвич да мушна, нищо, че съм ял вкъщи, нали е без пари, както сега ще ви разкажа.

Така, като дойде време да плащаме, започвам да се тупам по джобовете и викам: „Леле, Доцо, забравил съм си парите. Какво да правя сега?” И Доцо казва: „Нищо, Крачуне, днес аз ще платя, а утре ти.”

На другия ден обаче аз пак съм готов – идва ред да плащаме и аз вадя цяло 50 лева и казвам, че нямам никакви дребни. Сервитьорката ме гледа кисело и вика: „Нямате ли някакви стотинки?” Аз търся, ровя, изсипвам на масата всички монети, дето ги имам в мен, и започвам да броя: „Пет…. десет… дванайсе…” И така стигам донякъде и казвам: „Ами… няма да стане. Тук има шейсет и осем стотинки само… Какво сега…?” И гледам, сякаш че мисля какво да направя. И в крайна сметка пак  Доцо плаща.

Не е редно, ще каже някой. Абе, аз редно и нередно ако гледах, още на село щях да съм, бре! Нали пари пестя, бе, ей! За какво ще работя, ако по кафета си давам парите, а? Да не съм прост?!?